Евтим Костадинов: Върнахме надеждата, че досиетата могат да бъдат отворени

 Днес се навършват 10 години от създаването на Комисията по досиета през 2007 г. Четвъртата Комисия, избрана от парламента, успя да постигне това, което предходните три комисии не само не успяха, но вероятно много малко хора в българското общество са очаквали. В деня на равносметка сайтът desebg.com предлага първа част интервюто с председателя на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, който отговаря на въпросите на журналиста Христо Христов.

- Г-н Костадинов, днес (17 май 2017 г.) приключва втория мандат на Комисията по досиетата, която оглавявате. Какъв път извървя Комисията за изминалите 10 години?

– Ще споделя реалистично това, което мисля, вместо да използвам високопарни изрази и фрази. Не беше лек този път, който Комисията извървя от 5 април 2007 г., когато беше избрана от Народното събрание до днешната дата, когато изтича втория 5-годишен мандат. Стартът, който имахме преди 10 години, беше белязан с отрицателно обществено доверие към новата институция. В по-голямата част от обществото очакванията бяха повече негативни към изграждането на поредната Комисия по досиетата.

В крайна сметка пътят, по който ние поехме и до днес вървим, е стриктното спазване на закона. Целта ни беше да изпълним трите основни задачи: да изградим базата, в която да съберем този специализиран архив на тоталитарните служби; на второ място да установим и огласим принадлежността към тези служби на хората на ръководни постове във властта и обществото след 10 ноември; и на трето място да осигурим достъп до архива на гражданите и изследователите. През тези 10 години, регулярно на всеки 9 месеца, получавахме и нещо като вот на недоверие. Връщайки се назад наскоро преброих общо девет атаки.

- Имате предвид атаките срещу Комисията през годините?

– Говоря за атаките срещу закона за досиетата преди всичко и после срещу Комисията. Сами разбирате, че да ги има тези атаки явно работата по закона и дейността на Комисията са били със силно темпо, което всъщност предизвика тези атаки.

Последните социологически изследвания, които бяха публично огласени, за значението на закона за досиетата и Комисията показват промяната в първоначалната обществена нагласа, а именно над 65% от анкетираните смятат, че законът и Комисията са необходими. В крайна сметка в рамките на изминалите 10 години в резултат на нашата дейност и усилия успяхме да върнем надеждата в обществото, че досиетата на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия могат да бъдат отворени.

Въпреки нападките, че се харчат средства, които могат да се приложат в други дейности от обществен и социалния живот, считам, че прилагайки закона, ние в Комисията, изпълнихме очакванията на обществото архивите да бъдат отворени и да се разкрият сътрудниците на ръководни постове, както законът изисква.

- Спомняте ли се първите работни дни, след като Комисията беше избрана от парламента през пролетта на 2007 г.?

– Разбира се, че си ги спомням. Особено първият ден все едно, че ми е пред очите. Сутринта влязох в Народното събрание като народен представител, а на обяд излязох като председател на нова държавна институция. В ръцете си държах само един лист – решението на парламента, което ми даваше правото като председател на Комисията – без администрация, без помещения, без дори един компютър и стая – да регистрирам самата Комисия, да ѝ изкарам единен класификационен номер, да отвoря банкова сметка в Министерството на финансите.

Тогава някои много се учудиха как съм успял за един ден да направя това и започнаха проблемите с мястото, където трябва Комисията да започне работа. Като начало ни беше дадена възможност да се разположим в помещения на Народното събрание – кабинета на председателя на вътрешната комисия, както и моя дотогавашен кабинет като народен представител.

- Това бяха кабинети в бившия партиен дом, които се водиха на Народното събрание.

– Точно така. Спомням си и първите разговори в Министерството на финансите за отпускане на финансовите средства. Въпреки, че при приемането на закона в края на 2006 г. се говореше за неговата обществена необходимост, през април 2007 г., когато Комисията беше избрана, се оказа, че за същата година са приети изключително ограничен бюджет, който не позволяваше да се разгърне активна дейност още от самото начало. Ако не ме лъже паметта бюджетът за 2007 г. беше в рамките на 900 000 лв. Средства предоставени за дейност от април до декември включително. Бях изключително изненадан на практика от това ограничение, което ни беше наложено от самото начало.

- Освен тази подробност, която разкривате сега, тогава, в началото, беше направена още една спънка в работата ви – правителството Станишев забави с една година, въпреки разписаните в закона срокове, предоставянето на сграден фонд за изграждане на Специализирания архив.

– Това е точно това. Законът предвиждаше в рамките на три месеца Министерски съвет да предостави сграда за изграждане на архивохранилище, в което да се съберат и съхраняват архивите на ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.

Да не споделям с подробности, но след първите ни решения, сред които беше и това за обявяването на принадлежността на тогавашния президент Георги Първанов към ДС, получихме ултимативно предизвестие, че трябва да освободим сградата на Народното събрание и да си решаваме проблема с настаняването на Комисията. Това не го казвам като форма на оплакване, но имаше този елемент на нежелание и може би на умишлено забавяне на нашата дейност.

- Е, то тогава ситуацията беше следната: очакване от обществото, че най-накрая е приет един закон за отваряне на досиета и в същото време един клинч от страна на тройната коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) да отговори на обществените очаквания, но реално да не се случи, разчитайки на Комисията, в която представителите на тройната коалиция доминираха.

– Може би това е била целта: „Да, ето има закон, избрахме ви Комисията, но какво да правим, тя не си върши работа”. Може би така искаха да прехвърлят отговорността върху нас – поредната Комисия, която няма да се справи и ще си изтрият ръцете с нея. Аз обаче смятам, без да прозвучи самохвално, че ние в Комисията успяхме да преодолеем подводни камъни много умело, тактически, без сътресения в политическия спектър и без скандали.

- Ще ви върна в началото, когато казахте, че същност стартирахте при нулево обществено доверие. Дотогава три различни комисии се бяха проваляли с отварянето на досиетата – парламентарната „Тамбуев” и двете Комисии „Бонев” (1997) и „Андреев” (2001). Какво ви мотивира тогава в тази неблагоприятна ситуация?

– Правил съм анализи за причините, довели до кратката дейност на посочените от вас комисии и съм се старал да си изведа поуки, за да може да имаме правилната формула, за да може Комисията да оцелее и да изпълни закона. Единственото, което ни спаси, е стриктното придържане към закона, по-малко афиширане на нашата дейност.

А също така и възприемането на тактиката да привлечем повечето изследователи и всъщност те да анализират и коментират в публичното пространство съдържанието на документите, а не ние да коментираме какво сме прочели и каква оценка даваме. По този начин това доведе до по-дългия живот на Комисията от предходните такива.

- Нека все пак да припомним, че законът за досиетата беше приет през декември 2006 г. с гласовете на тогавашната управляваща тройна коалиция БСП, ДПС и НДСВ, както и от опозицията в лицето на Синята коалиция – един рядък политически консенсус на фона на силен обществен натиск от гражданското общество и от страна на някои евродепутати. Още в началото обаче Комисията и вие като неин председател си навлякохте гнева, след като още с едно от първите решения обявихте принадлежността към ДС на тогавашния президент Георги Първанов, нещо което не беше направено от предходните комисии. Очаквахте ли това и бяхте ли подготвени в Комисията за последвалата реакция?

– Бих изказал моето лично мнение. Нагласата на членовете на комисията, както и фактът, че всички останали членове на Комисията гласуваха за обявяването на тази принадлежност, говори ясно за убеждението в съдържанието на документите. Това е факт. Лично аз очаквах в някои разговори този факт да се приеме по-демократично. Още повече, че вече в публичното пространство имаше вече подсказване от самия г-н Първанов, че той е работил в тези служби в интерес на България – всеки има право да изрази лично мнение. Но не очаквах в лично отношение да получил закани и нападки. Спомнете си непосредствено след обявяване на принадлежността на Георги Първанов имаше изказваме от Ивайло Калфин, тогава министър на външните работи, а в последствие и партиен съратник на г-н Първанов, че законът за досиетата е вреден.

Имаше и други опити още тогава работата на Комисията да бъде спряна. Не очаквах, че този въпрос ще предизвика толкова негативно отношение и да се използват властовите позиции срещу ограничаването на дейността на Комисията. Дори ще споделя, че на няма и 3-4 месеца от началото на Комисията ни беше извършена първата проверка от Сметната палата. Всеки може сам да прецени какви са истинските причини за една такава ранна проверка, но това се оказа за добро, защото проверката не откри нищо нередно.

- С различен интензитет атаките обаче продължиха, както и през първия, така и през втория мандат на Комисията, когато БСП открито се обяви против това, което самата тя е гласувала през 2006 г. Според вас кои са противниците на отварянето на архивите на тоталитарните комунистически служби в България и обявяването на сътрудниците им на ръководни постове?

– Ще споделя усещането си, че преди всичко ръководството на БСП в миналото се стремеше да угажда на този апарат от Държавна сигурност или Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА, който повече или по-малко по някакъв тих и конспиративен начин се опитва да влияние в партията и да всява страх, че едва ли не с отварянето на досиетата ще настъпи някаква заплаха за партията, за обществото, за националната сигурност на страната.  Затова твърдя, че за да се угоди на този апарат на тоталитарните служби с влияние в партията, ръководството допусна да направи крачка назад и да се отрече от закона, който подкрепи през 2006 г.

Но не само в БСП са противниците на отварянето на досиетата. Имаше и един служебен премиер, който след обявяване на принадлежността на назначен от него зам.-министър, заяви, че досиетата били чалгата на прехода.

- Имате предвид служебният премиер Марин Райков през 2013 г., оглавил първия служебен кабинет на президента Росен Плевнелиев.

– Да, той направи това изявление, а политическата му кариера в началото е свързана със СДС. Да се чуди човек как за един такъв кратък период от няколко месеца като служебен премиер да дава такава оценка за процеса на отварянето на архивите на тоталитарните служби. Явно е, че законът, независимо дали при редовни кабинети или служебни, по някакъв начин пречи. В крайна сметка зависимостта от хората от ДС, които имат влияние в средите на БСП, все още съществува. Да се надяваме, че ще дойде време, когато да започне намаляване и ограничаване на това влияние.

- Вие се надяваме, но последните парламентарни избори показаха, че кандидатите за депутати с досиета са най-много в БСП.

– За съжаление в момента те надделяват и при новото ръководство на партията.

- С каква равносметка излизате днес пред обществото след 10-годишна дейност по отношение на разкриването на сътрудниците на ръководни постове в държавата и обществото?

– Статистиката за мен е бих казал добра, но не мога да дам пълна оценка за нашата дейност по две причини. Първата е, че ние не успяхме да съберем всички архиви, както изисква законът. Не го казвам като оправдание. Сблъскахме се с нежелание на държавни институции да изпълнят закона.

Знаете полемиката, която се разрази още през 2013 г., в която дори се намеси президента Росен Плевнелиев с директорите на двете разузнавателни служби – тогавашната Национална разузнавателна служба (днес, Държавна агенция „Разузнаване”) и Служба „Военна информация (СВИ, военното разузнаване, б.а.), те да предадат архивите от периода до съществуването на тоталитарните служби. Въпреки това обещанието не беше изпълнено. Атакуваха ни откъде ли не, какъв бил смисълът от предаването на архивите от СВИ и др. Това уби темпото с което работихме по изпълнението на закона за събиране на архивите на едно място.

Второ, когато архивите не са на 100% при нас ние не можем да ги систематизираме напълно и обобщим. Отделно при предаването на някои от последните архиви установихме, че в тях са скривани сътрудници на ръководни постове, за които дотогава не сме имали данни, макар някои от тях да са проверявани неколкократно. Просто са били крити. Всичко това не ми дава основание да дам максимално положителната оценка на нашата дейност.

При обявяването на сътрудниците сме се доближили до максималното. В крайна сметка в голямата си част проверките по публичните лица са извършени и сътрудниците са обявени. Старали сме се и сме наложили практиката при избори предварително да поднасяме информацията за принадлежността на кандидатите, за да може хората да я преценят преди да дадат своя вот.

Изключително съм доволен, че успяхме да създадем добра практика и възможност изследователите да получават безпрепятствено достъп до архивите за тяхното проучване, а също така и да обслужваме гражданите, които са пожелали да се запознаят с материали за себе си или за свои близки. Това всъщност е третото ни основно задължение. 

Линк към интервюто  част 1

Евтим Костадинов. Част 2: Въпреки опитите да ни спрат приключваме 10-годишен период с достойнство 

- През тези 10 години получавал ли сте неочаквана подкрепа за дейността на Комисията и ако да, коя е тя?

– Неочаквана подкрепа Комисията получи единствено от партия ГЕРБ без да сме влизали в някакви съществени контакти.

Когато през 2009 г. те спечелиха изборите без предварително да обещават се ангажираха с изпълнението на закона за досиетата и особено с предаването на архивите на Държавна сигурност, съхранявани дотогава в МВР. Тогавашният министър на вътрешните работи Цветан Цветанов и заместникът му Веселин Вучков организираха предаването на над 1 млн. архивни единици. Това беше най-големият архивен масив, свързан с ДС. Нещо, което предходните ръководства на МВР не направиха. След това, при втория мандат, в програмата си в сектор сигурност ГЕРБ обвързаха приемането на редица текстове в законите за националната сигурност и съвременните служби за сигурност с дейността по закона за досиетата. Това, според мен, е една подкрепа, която нито сме я търсили, нито сме я очаквали.

- Ще припомня, че още при приемането на закона за досиетата през 2006 г., когато Бойко Борисов беше кмет на София, формалният председател на ГЕРБ тогава Цветан Цветанов дойде на гражданския протест пред парламента във връзка с приемането на с т. нар. параграф 12 в закона по настояване на БСП, с който беше опънат чадър над проверките в разузнавателните служби. И тогава Цветанов се подписа в подписката и направи изявление, че ако партия ГЕРБ влезе във властта, ще отнеми този параграф.

– Точно така. Впоследствие Цветанов отстоя това свое обещание и в края на първия мандат на ГЕРБ през декември 2012 г. мнозинството гласува за отпадането на параграф 12, което влезе в сила в началото на 2013 г. В интерес на истината за мащабната дейност на Комисията най-много допринесе ГЕРБ, независимо дали говорим за първия или втория мандат. Надявам се тази подкрепа да продължи и при третия мандат на ГЕРБ.

- Като говорим за неочаквана подкрепа на процеса на отварянето на архивите на ДС, може би трябва да споменем и решението на Конституционния съд (КС) от 2012 г. по казуса, предизвикан чрез състав на Върховния административен съд (ВАС) по делото на бившия министър на външните работи и дипломат Стоян Сталев, заведено против решението на Комисията, с което той е обявен за сътрудник. Тогава никой не очакваше КС да подкрепи закона с единодушните 12 на 0 гласа. В този случай бяха атакувани ключови разпоредби от закона за досиетата.

– Тогава аз лично бях особено притеснен, защото това беше поредният опит на противниците на отварянето на досиетата да намерят вратичка, чрез която да сезират КС. Преди това правиха опити чрез националния омбудсман Гиньо Ганев, който им отказа. Намериха тази вратичка при ВАС, макар съдът да нямаше такава практика и дотогава да беше разгледал в наша полза десетки дела, заведени от бивши сътрудници. КС много принципно обсъди казуса и в решението му духът и смисълът на закона бяха спазени.

Изобщо съдебната система беше неколкократно използвана за удари срещу закона за досиетата и дейността на Комисията. Спомнете си в началото едно от първите съдебни решения срещу наш акт за обявяване на принадлежност беше издаден с мотива, че абревиатура ДС не била Държавна сигурност, а „Дом за сираци”. Сега може да звучи комично, но тогава дейността на Комисията с едно подобно решение имаше опасност да бъде блокира още в началото.

- Това беше скандално, а решението беше по жалбата на бивш следовател от ДС, но впоследствие ВАС го отмени.

– Да, през тези 10 години противниците на отварянето на досиетата се опитваха да влияят на дейността на Комисията, включително и чрез съдебни решения. Общото събрание на ВАС дори създаде прецедент, като отказа да си уеднакви практиката по такива идентични казуси, които в определи периоди някои от тях бяха решавани коренно различно от някои съдебни състави, които с предишни решения са утвърждавали друга съдебна практика в полза на закона и Комисията. Говорим за инцидентни случаи, защото ние успяхме да се справи и с тези атаки.

- Комисията днес притежава най-модерното архивохранилище в страните от Централна и Източна Европа. Какви усилия коства израждането на Централизирания архив за документите на тоталитарните служби в Банкя?

– Фактите говорят повече от това, което бих мога да кажа и да бъда обвинен в пристрастие или самоизтъкване. Има снимков материал, който е запечатал в какъв вид Комисията получи едни бивши порутени казарми в Банкя, където изградихме Централизирания архив за документите на тоталитарните служби за изключително кратък срок. Централизираният архив функционира от февруари 2011 г. като едно наистина модерно съоръжение, изградено с усилията на цялата Комисия и ние се гордеем с него.

- През 2009 г. започнахте популяризирането на документите на тоталитарните служби с издаването на фототипни документални сборници, които вече нараснаха на близо 40. Какъв е интересът към документалното наследство на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА?

– Интересът е завишен и се завишава с всяка изминала година. Със сборниците се опитваме да обхванем повече и различни теми от дейността на ДС. За съжаление бюджетът на Комисията е ограничен и това налага ограничаване на тиража на нашите издания, които се разпространяват безплатно.

Ние се радваме, че нашите документални сборници са търсени. Премиерите, които правим, са пред млади хора, така се опитваме да предизвикаме интереса им. Отделно тези сборници са добра основа за изследователите, за техни допълнителни изследвания на архивите. Това е една от нашите цели – да открехнем завесата и да насочим вниманието в определена посока. Архивите са необятни и предлагат огромни възможности за изследване.

- Комисията участва в международната мрежа на държавните институции страните от Централна и Източна Европа, натоварени с разкриване на документите на тоталитарните служби. Къде сме ние спрямо останалите подобни чуждестранни държавни институции?

– Няма какво да крия, че в началото бяхме на последно място. Сега вече мисля, че сме доста напред. Имаме много по-добра архивна база, имаме събрани почти 90% от архивите. Останаха само тези от Служба „Военна информация” и Военноисторическия архив във Велико Търново материали на военното разузнаване при тоталитаризма и с тях ще приключим окомплектоването на архива. По отношение на обявените публични лица в голямата си част сме изпълнили закона. В средите на Европейската мрежа на институциите, натоварени с разкриването на тоталитарните архиви, имаме много добро реноме. Оценката, която ни е давана особено от колегите от Германия, е, че ние сме свършили отлична работа за много кратни срокове.

- Интересно е дали накъде е закрита такава институция или в другите страни гледат на отварянето на архивите и изследването им като на дългосрочен процес?

– За разлика от България, където все искат да ни закрият и да отменят закона за досиетата, никъде другаде не е спиран този процес. Мисля, че в края на 90-те години в Румъния закриха веднъж тяхната Комисия, но впоследствие там изградиха Институт за национална памет, чиито функции по румънския закон надхвърлят нашите и този институт функционира и днес, ние сме в сътрудничество с него.

Така че може да се каже, че след 1989 г. само в България са закривани Комисии по досиетата. Въпреки че са обявили сътрудниците на тоталитарните служби отдавна в другите водещи страни като Германия, Полша, Чехия изключително наблягат на изследователската дейност.

- Да, но за това трябва и бюджет. Спомням си, че в Полша техния Институт за национална памет има 40 млн. евро годишно, а вие като Комисия имате 3 млн. лв. Несравнимо е.

– Освен това нашият щат е 93 души администрация и 9 членове на Комисията, а в Полша щатът на Института им е около 2300 души. За Германия няма да говорим. Само бюджетът на отдела, които възстановява унищожените досиета, накъсани от машините, е неколкократно по-голям от нашия за цялата Комисия. Сега Комисията в Германия е натоварена да създаде огромен музеен комплекс в бившата сграда на ЩАЗИ.

- Останаха ли още непроверени длъжности по закона?

– В голямата си част повечето от длъжностите сме ги проверили. Остават още от местната власт, инвестиционните посредници, продължаваме с кредитните милионери, където имаме проблеми още от самото начало с липсващи архиви в банките и сме принудени да отделяме ресурс за вторични проверки. Проверяваме отново медиите за периода от 10 ноември 1989 г. до 2006 г. след промяната в закона за досиетата. Миналата година парламентът ни натовари с нови проверки по линия на лицата, получаващи допуск до класифицирана информация. Заседаваме всяка седмица и понякога излизаме с няколко различни решения.

- Бихте ли казал малко повече за технологията и процеса, по която се извършват задължителните проверки по закон до момента на самото обявяване? Задава този въпрос неслучайно, защото в публичното пространство тези подробности не са известни и има хора, които си мислят, че Комисията нарочно обявява сътрудниците на час на лъжичка?

– Технологията е разписана в закона. Недоброжелателите ни разчитат на непознаването ѝ, а те са майстори в обработването на общественото мнение. Това е причината да битуват такива слухове, че Комисията по досиета обявява сътрудниците на час по лъжичка. По този начин противниците внушават, че ние нарочно бавим огласяването на сътрудниците или използваме тези факти в определени политически моменти.

Законът за досиетата ни е задължил да извършваме проверките на ръководните лица по два списъка, които всеки може да види подробно описани в закона. Работата ни започва с изпращането на искане до съответната институция, която подлежи на проверка, да ни изпрати списък с установъчни данни за лицата, които са заемали съответните ръководни длъжности, фиксирани от законодателя в закона. След като получим тези данни започваме проверки в ГРАО, за да се установи, кои от лицата са живи и кои са починали. Знаете, че по закон ние установяваме принадлежността на починалите, но не ги обявяваме публично. Самото установяване се извършва лице по лице в картотеките на ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.

След като от администрацията подготвят откритите налични материали те се предоставят на членовете на Комисията. Всеки един от тях се запознава самостоятелно с документите. Когато всички се запознаят Комисията провежда заседание, на което се изготвя проект на решение за обявяване на принадлежност на съответните лица, за които има данни. Подлагаме на гласуване всеки един по отделно. Преценката се извършва на базата на необходимите за установяването на принадлежност документи, посочени в закона. Всяко лице се подлага на гласуване, като на всяко заседание се води протокол от стенограф протоколчик.

На заседанието се дава възможност за изказване на мнения и обсъждания от членовете на Комисията. Вземането на решение за установяване и обявява на принадлежност на всяко едно лице, за което има необходимите данни, се взима с най-малко 5 гласа от 9-членната Комисия. Накрая решенията в резюме за всеки един сътрудник се обявяват на сайта на Комисията. Ние сме задължени по закон да изпратим на всяко едно обявено лице индивидуално писмо с нашето решение с обратна разписка, за да може то да е информирано и да прецени дали да обжалва решението ни в съда, каквото право има по закон. Това е законовата процедура. Както виждате тя не е толкова елементарна, а напротив – доста трудоемка е и не позволява наведнъж да обявим всички сътрудници. Тази процедура е приета от Народното събрание през 2006 г. и ние стриктно се придържаме към изпълнението ѝ.

- Ще ви върна към решенията за разкриването на сътрудници, които Комисията взима. Кое беше най-трудното решение?

– Действително ме връщате назад във времето. Най-силната съпротива срещнахме при разглеждане на документите на президента (2002-2012) Георги Първанов. Второто подобно решение беше при разглеждането на документите на дипломатите. Доста натиск имаше тогава. След обявяването им се получи неочакван ефект – правителството на Борисов реши да преустанови назначаването на сътрудници за дипломати. И третото трудно решение беше при проверката ни на Светия Синод. Там също имаше съпротива. Внушаваше се, че едва ли не четем закона, както дяволът евангелието. За първи и единствен път в работата ни всички членове на Комисията получиха писма от църквата, чието съдържание беше да обмислим добре какво правим и какви последствия би имало обявяването на едно такова решение. Имаше опит дори да се отложи разглеждането на тази точка, но в крайна сметка това не стана и ние си извършихме проверката и обявихме резултатите.

- Каква е вашата визия за развитието на Комисията след втория ѝ мандат? Какво трябва да последва оттук нататък, за да има надграждане?

– Ние сме в края на втория мандат и с известно удовлетворение споделям, че в голямата си част сме изпълнили закона. Аз лично бих желал да видя една подкрепа и се надявам, че Комисията ще я получи от управляващите и в бъдеще. Подкрепа, с която да се завърши дейността по този закон. Ще бъде грозно, както някои сигурно се надяват, дейността на Комисията да се прекрати в края, преди финала. Надявам се много разумно политическите сили да преодолеят вътрешнопартийните си обременености и в крайна сметка да се даде възможност тази страница да се прочете и едва след това да се затвори. Докато не се стигне до естествения подход, до едно ново поколение във властта, което не е обременено от тоталитарните зависимости, считам, че на избирателите, на българските граждани Комисията трябва да продължи да поднася информация за сътрудниците, които заемат публични длъжности или се кандидатират за различни изборни длъжности.

От друга страна ние имаме вече една много добра база, архивът е почти събран и според мен трябва да възприемем европейския опит, който виждаме в другите страни от бившия Източен блок, а именно да се създадат условия за активно и последователно изследване на този архив. А това може да стане при създаването на един Институт за национална памет. Достъпът до архива, който имаме със сегашния закон, трябва да се запази и всеки, който желае да се запознае с него, да има тази възможност. А не обществото да бъде манипулирано с налагане на табу върху този архив и разчитането на митове за миналото. През изминалите 10 години се видя, че законът и дейността на Комисията по никакъв начин не засягат съвременната национална сигурност на България.

- В заключение какво ви научиха тези 10 години начело на Комисията?

– На какво ме научиха ли? Аз винаги съм се възприемал като дисциплиниран човек, който се старае да спазва правилата. Тези 10 години ме научиха като ръководител на Комисията да търся консенсус при вземането на решенията между членовете на Комисията, избрани от различни политически сили. Това са хора с различни характери, но ние имахме обща цел – изпълнението на закона. Затова беше необходимо да се търси съгласие и аз се стремях към това. Придобих опит и търпение, последното – при лични компромиси с характера ми. Аз съм доволен, че дадох всичко от себе си за дейността на Комисията и използвам случая да благодаря на членовете и на администрацията ѝ за работата през тези 10 години. Ако не сме постигнали максимални резултати отговорността е моя, но определено приключваме този 10-годишен период с достойнство.

- А сега вие накъде ще поемете?

– Напред по пътя. Към следващото предизвикателство в живота.

Линк към интервюто част 2