Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)

    На 18 март 2014 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ в рамките на инициативата „Бъдеще чрез миналото” бе представен документалният сборник „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)”, съвместно издание на Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви”

    Председателят на Комисията Евтим Костадинов представи пред препълнената зала целта на общите събития и задачи, които Комисията по досиетата, Държавната агенция „Архиви“ и Софийския университет се стремят да реализират. „Това е един проект, за който беше взето решение да се осъществи още в началото на 2013 г. година с Държавна агенция „Архиви“.Целта на проекта е освен издаването на книга да бъде направено съвместно събеседване в самото начало, а в последствие то да прерасне в други форми и методи на разпространяване на съдържанието на тези архиви, с активно включване и на младите хора и по този начин да се предизвика интерес в младите хора за използването на тези архивни документи.“

    Мирослав Коев, съставител на документалното издание от ДАА, акцентира върху подбраните архивни документи от фондовете на Централния държавен архив, основно от т.нар. масив „Б” (бившия Централен партиен архив на ЦК на БКП), които разкриват вътрешнопартийните борби, разгледани през призмата на противоречията между отделните членове на ЦК на БКП в борбата за овладяване на властовите ресурси и процеса към постепенното връщане към част от елементите на култа към личността. Марко Цветков, от изследователския екип на Комисията по досиетата, говори за документите на българските тайни служби за сигурност, които ясно открояват етапите на кратката реабилитация на преследваните по политически причини лица и последвалото подновяване на репресиите срещу тях, особено след революцията в Унгария. Галя Пиндикова от ДАА се спря на онези документи, включени в сборника, които свидетелстват за сложните противоречия, породили се в средите на културните дейци и по специално в Съюза на българските писатели.

       В рамките на свободна дискусия, обособена в две сесии: Десталинизацията – вътрешнополитически аспекти и Десталинизация – външнополитически аспекти, участие взеха научни работници и студентски преподаватели. Проф. Йордан Баев премина отвъд включените в сборника документи и разказа за необятното и все още неизследвано документално наследство в личните фондове на Вълко Червенков, Антон Югов и Тодор Живков. Проф. Владимир Мигев изрази съжаление за това, че той и неговите колеги, изследвали този период навремето, не са имали шанса да се докоснат до тези документи и това е довело до изкривяване на историческите оценки. Днес пред младите хора се разкрива една чудесна възможност да ги изследват и да демитологизират много от наложените тези. Проф. Наталия Христова проследи вътрешната динамика на десталинизацията в областта на културата, чрез която се прави опит да бъде туширан патоса на буржоазното минало. Проф. Иван Еленков се спря на неедноплановото разбиране на единната социалистическа култура и раздвиженото идеологическо въображение на нейните дейци, като обърна специално внимание на съзнателното търсене и налагане на априлската линия в културата. Доц. Николай Поппетров разсъждава по темата „Свобода”. Той направи констатацията, че днес липсва политика по политическото възпитание на обществото. Доц. Михаил Груев напомни на аудиторията, че авторите на сталинизацията и на десталинизацията са едни и същи хора. Доц. Костадин Грозев се спря на външнополитическите процеси след смъртта на Сталин и последвалите промени във властта. Проф. Искра Баева припомни, че десталинизацията не е българска идея, а бомба, която избухва в Москва. Тя посочи, че западното общество отдавна се подготвяло и кроило планове какво ще последва след смъртта на Сталин, макар те да се оказват нереалистични, докато източното общество посрещнало събитието едва ли не с изненада. Тя се спря подробно на процесите в Унгария, Полша и Чехословакия, протекли във връзка с либерализацията на системата и умението на всяка държава да се възползва от нея. Доц. Илияна Марчева говори за отражението на десталинизацията върху икономиката.

“Десталинизацията” – борба за овладяване на властовите ресурси

Изказване на Мирослав Коев по документите от ЦДА

      Когато разглеждаме процеса на т.нар„Десталинизация” трябва да имаме предвид, че той протича успоредно поне в три линии. Именно тях смятам, че сме се постарали да откроим в настоящия сборник и се надявам да сме успели в това си начинание.

Първата линия, която се забелязва е премахването на известния култ към личността на съветския диктатор. С други думи тук трябва да приемем десталинизацията в нейния буквален смисъл. Сталин безспорно е човекът, който успява да ръководи и координира дейността на комунистическите партии. Ето защо след неговата смърт за тях е доста трудно да поемат по нов път, а мнозина от ръководителите им се надяват такъв път изобщо да няма. Объркването след 5 март 1953 г. е голямо не само на ръководно, но, ако мога да си послужа с комунистическата терминология, и на низово ниво. Едно от нещата, които ясно се набиват на очи е скъсването на нишката между ръководен елит и ръководено общество що се отнася до обясненията за това какви са заслугите и недостатъците на покойния съветски лидер. Тъй като за редовите комунисти култът към съветския вожд е condition sine qua non, то висшият ешелон на властта следва да намери начин да разбие статуквото, като едновременно с това опази собствения си образ от обвинения в съучастие. Ето защо трябва да изминат почти дванадесет години, за да бъде дадена окончателна преценка за делото на Сталин. Какво имам предвид? Ако през 1953 г. за основен “предател” е посочен Лаврентий Берия и редовите комунисти и трудови колективи задават въпроса “Как другарят Сталин не е разбрал, че Берия е враг?”, то през 1961 г. Тодор Живков обявява пред Ноемврийския пленум на ЦК на БКП: “Сталин създаваше ненормална обстановка в Комунистическата партия на Съветския съюз, грубо погазваше ленинските норми на партиен живот… Сталин смаза и Върховния орган на Комунистическата партия на Съветския съюз – конгреса… Култът към личността на Сталин нанесе щети и на братските марксистко-ленински партии, на международното комунистическо и работническо движение.” Именно тези процеси на кристализиране представата за съветския вожд сме подчертали в настоящия ни труд, като естествено ясно е откроена пряката им зависимост от директивите, изработени от Москва. В този смисъл са цитирани например “Резолюцията на ЦК на БКП във връзка с ХХ конгрес на КПСС и поуките от него, приета на Априлския пленум през 1956 г., както и Доклада на Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП за поуките от ХХІІ конгрес на КПСС за развитието на страната. Стремежът ни е и да изтъкнем и различните мнения по въпроса на българските партийни лидери, доколкото сред тях се откриват някои нюанси. Особено показателно в това отношение е поведението на Вълко Червенков до 1956 г., който така да се каже започва критиките спрямо “култа към личността” – нещо само по себе си парадоксално доколкото една личност отхвърля почитанието към самата себе си. Подобно е и поведението на Антон Югов. Смятам, че използваните документи от личните фондове на двамата (317 Б – на Югов) и 396 Б (на Червенков) ясно подчертават опита на двама партийни ръководители да се разграничат от собствените си действия в “епохата на култа”, за да могат да съхранят позиции и да се ориентират в духа на Новото време. Всъщност това е и една от основните особености на “десталинизацията” – прехвърлянето на своята отговорност на чужд гръб, нещо, което по мое мнение е защитено достатъчно прегледно в настоящия сборник. Ето кратък пример в това отношение. В своето изказване пред Априлския пленум Вълко Червенков обвинява “бериевските вражи елементи”, в извършените по собствените му думи извращения в Държавна сигурност и директно заявява “Аз не мога да взема върху себе си вината за това, че съм давал някакви непосредствени указания за порочни методи на следствие в Държавна сигурност. Наопаки, аз съм се борил против това”.

Оттук произтича и втората линия, по която можем да проследим процеса на десталинизацията, а именно борбата вътре в БКП за овладяване на властовите ресурси. В това отношение наличните документи, не дават достатъчно информация за диктовката от страна на СССР, кои партийни функционери да бъдат образно казано отдалечени или приближени до управлението на партията и страната. Тук сме се постарали да изясним нещо, върху което не случайно обръщат внимание проф. Баев и доц. Грозев в предговора към изданието, а именно фактът, че сталинският политически модел се трансформира в “постсталински” от личности, участвали най-активно в репресиите до 1953 г. Тук обаче има някои отлики между българския и съветския модел. Не случайно Вълко Червенков постепенно е изтласкан от заеманите позиции, без към него да се подходи радикално като към един Берия в СССР. Мисля, че в случая можем да се доверим на Тодор Живков, който в речта си пред пленума на ЦК на 4 ноември 1962 г. директно заявява: “Много наши ръководещи другари… ги вълнува въпросът… защо нашата партия, партийното ръководство не направиха всички необходими изводи докрай на Априлския пленум? Аз веднага отговарям – защото нямаше единство в партийното ръководство… Вие знаете другари, че намалихме огъня срещу Червенков и срещу отрицателните прояви вътре в партията и го насочихме главно срещу  фракционните центробежни сили в самия ЦК и Политбюро… Така че ние бяхме принудени да намалим огъня срещу култа към личността и резултатите от култа съзнателно, за да овладеем положението, за да не се отиде до разцепление и до най-страшното в нашата партия, което можеше да бъде”. Именно тази вътрешно-партийна борба, както и етапите през които преминава тя,  сме се старали да подчертаем в настоящия сборник. Затова в него можете да намерите доклада на Антон Югов пред заседанието на ЦК на БКП от 11 юли 1957 г. за изваждането на Георги Чанков, Йонко Панов и Добри Терпешев от състава на ЦК, съпоставен с доклада на Тодор Живков пред пленума на ЦК от 4 ноември 1962 г. за допуснатите от самия Антон Югов, Георги Цанков и Руси Христозов за допуснатите извращения в периода 1949-1950 г. и произтичащото оттук решение за изваждането им от състава на ЦК и изключването на Червенков от БКП. Ето и второто – по-широко значение на термина “десталинизация” – като вътрешнопартийна разправа с опасните противници. Интересното е, че когато този процес приключва към 1962 г., се заражда нов култ към личността, не останал незабелязан от съвременниците. “Другарят Хрушчов дава най-голям личен принос за правилната политическа линия на нашата борба… Означава ли всичко това, че сега се създава някакъв нов култ към личността на др. Хрушчов… Не в никакъв случай не може да се каже това. Та нали именно ЦК на КПСС начело с др. Хрушчов е най-последователният, твърд и решителен борец за пълно ликвидиране на отрицателните последици от култа към Сталин, против възникването на какъвто и да е култ към личността въобще.”, заявява Тодор Живков. Сиреч не може да има култ към личността на този, който се е обявил против култа към друга личност. Желязна логика, която сме проследили и по отношение личността на самия Живков или както твърди Митко Григоров при избора на Живков за първи секретар на БКП и председател на Министерския съвет “Безспорно е, че с цялата своя забележителна дейност др. Живков спечели любовта и уважението на нашата партия, на нашия народ. Той има висок авторитет в цялата партия и страна”. Т.е. паралелно с процеса на десталинизацията тече процесът на живковизацията в редовете на комунистическата партия. Именно затова и борбата срещу култа към личността някак си протича паралелно с разправата както с реалната, така и с мнимата вътрешна и външна опозиция, което за Тодор Живков определено е приоритет. И всъщност краят на десталинизацията удивително съвпада с поемането на всички управленски лостове от човека от народа. Впрочем историята се повтаря донякъде като фарс с прехвърлянето отговорности и грехове на самия Тодор Живков след отстраняването му от власт през 1989 г., но това е друга тема.

Дотук се опитах да очертая рамките на десталинизацията и свързаните с нея процеси вътре в самата БКП. Третата линия, по която можем да проследим борбата срещу култа към личността е свързана с очакванията и стремежите на самото общество. В това отношение особено показателни са документите, които отразяват външната политика на България и промените в зададените насоки на икономическото й развитие. При прочита на тези документи ясно се забелязва страхът от настъпващите промени в някои страни от Източна Европа. Събитията в Полша и особено в Унгария показват на българските комунисти, че на “десталинизацията” трябва да бъдат сложени рамки, от които тя не бива да излиза. Всъщност става дума за рамкиране на самите обществени настроения, осъществявано чрез строго следене на нагласите и възгледите сред населението. В това отношение сме се постарали да обогатим нашия сборник с богат материал от отдел “Пропаганда и агитация” ф. 1Б, оп. 15 и “Наука и образование” ф. 1Б, оп. 16 при ЦК на БКП, както и от секретните решения на Секретариата и Политбюро ф 1Б, оп. 64. Наблегнали сме върху разправата с вътрешнопартийната опозиция и нейната аргументация. За пример мога да посоча процеса срещу групата на Никола Куфарджиев. Обвиненията срещу нея в прокарване принципите на югославския ревизионизъм като терминология трудно могат да бъдат различени от обвиненията към Трайчо Костов като югославски агент през 1949 г., въпреки че формално още от средата на 50-те години започва затопляне на отношенията между София и Белград. С други думи външната политика на България безспорно следва съветския курс на сближение с Югославия, но Белград все още се разглежда като заплаха за вътрешния ред в страната. При преследването на неудобните членове на БКП безспорно се използват средства от иначе отречената епоха на култа към личността. Т.е. ставаме свидетели на едно разминаване в “десталинизацията” на ниво външна и вътрешна политика. В това отношение страхът от унгарските събития е доста голям и точно подчертан с достатъчно документален материал в сборника. Безспорен факт е, че БКП успява да удържи процесите в предварителното зададеното от нея русло и в този смисъл протестите на тютюноработниците в Пловдив и текстилните в Хасково са само отклонение от общото правило. Разбира се, веднага на преден план изпъкват промените в областта на културата и репресиите срещу представителите на интелигенцията и потенциалните “врагове с партиен билет”, но с тях ще ви занимаят по-нататък колегите Марко и Галя.

В крайна сметка “десталинизацията” на ниво обществени настроения може да бъде разглеждана в по-широк смисъл като “декомунизация” или казано по-точно страхът от декомунизация в ръководните среди на комунистическия елит ограничава периметъра на борбата срещу култа към личността и до голяма степен го свива в рамките на схоластичната реторика.

Бих искал да обърна внимание и върху някои специфични особености на изворовия материал, с който сме работили. Наистина една голяма част от документите се публикуват за първи път и логично представляват обект на засилен интерес. Други от тях могат да бъдат прочетени свободно на сайта на Държавна агенция архиви в колекцията с протоколи на Политбюро и ЦК на БКП. За да не звуча твърде общо ще посоча конкретен пример. А.е. 219-226 от ф. 1Б, оп. 5 се отнася до протоколи от пленум на ЦК на БКП от 6 и 7 септември 1956 г. във връзка с делата на Трайчо Костов и свързаните с него процеси и протоколи на комисията на ЦК на БКП по проверка на следствените материали и съдебните дела на подследствените и осъдени лица във връзка с процеса срещу Трайчо Костов. (Протоколите са разгледани в периода 23-29 май 1956 г). и обхваща обем от над 1500 листа. В хода на работата преценихме, че няма да бъде целесъобразно да посочим селективни цитати от тези документи, тъй като те не могат да очертаят пълната картина на процесите, а се отнасят само до съдбите на отделни личности. Ето защо не включихме в настоящия сборник документи от този иначе твърде любопитен за епохата материал, още повече, че той може да бъде намерен от онези, които се интересуват на сайта на агенцията, както вече посочих. Други характерни за темата документи могат да бъдат открити във Ф. 381 Б “Комисия при ЦК на БКП за разглеждане молбите на неоснователно репресираните по времето на култа към личността”, който в момента обработвам и затова не е включен в настоящия сборник.

Подобна е и логиката ни на мислене по отношение на документите, свързани с икономическите процеси, протичащи в епохата между 1953-1964 г. Като имаме предвид, че икономическото развитие е твърде обширен проблем, може би за цял нов сборник, ние публикувахме документи, които подчертават изграждането на една твърде обобщена рамка. А именно щрихирахме само процесите, започнали под влияние на СССР с изместването на акцента от развитието на тежката промишленост към насоките за развитие на леката промишленост, селското стопанство и благосъстоянието на трудещите се, до връщането на махалото в посока ново развитие на тежката промишленост чрез изграждането на Металургичния комбинат “Кремиковци”.

В заключение бих желал да споделя, че настоящият сборник би следвало да се разглежда само като начало на бъдещи публикации на богатия материал, свързан с доскорошното ни минало и неговото осмисляне не толкова от изследователите, които отдавна са направили това, а от по-широк кръг любопитни читатели, склонни да потърсят причините за съвременното ни развитие, в заложените им още преди десетилетия параметри.

Пропаганда или ликвидиране „култа към личността”

    Изказване на Марко Цветков по документите от Централизирания архив на Комисията по досиетата, включени в сборника

       Поводът за днешното събиране е представянето на сборника за десталинизацията в България. Колегата от Централния държавен архив Мирослав Коев вече говори за политиката на БКП по отношение на „преодоляването на култа към личността“, словосъчетание, което замества термина десталинизация в Източния блок по това време. Целите на тази политика, нейните резултати и краен ефект върху политическия живот и българското общество.

Главните стожери, които изкуствено могат да крепят култа към личността са два. На първо място, това е пропагандата, с нейното голямо въздействие и сила, чиито размери дори трудно можем да си представим. И вторият стожер, това са органите на сигурността, които помагат там, където пропагандата е безсилна. Насилието и репресиите унищожават всичко, което може да пречи на провеждането на желаната политика.

Горните думи не са взети от някой научен труд, посветен на тоталитаризма или пък десталинизацията. Те са произнесени от вътрешния министър на НРБ и член на ПБ на ЦК на БКП генерал-полковник Георги Цанков пред ръководството на вътрешното министерство на среща от 3 май 1956 г., на която трябва да се обсъди работата на ДС в светлината на ХХ конгрес на КПСС (док. № 38 от сборника). В речта на министъра се говори за това, че „за да се утвърди култът към личността [органите на ДС] са нанесли поражение върху стотици и хиляди партийни членове и кадри и голяма част от тях даже [са] подложени на унижение“. Изповедта на Цанков обаче не е пълна, но това не е необходимо щом членове и симпатизанти на комунистическата партия са подложени на унижения, сами можем да си представим какво се случва с останалите инакомислещи и неудобни елементи.

Архивните документи от масивите на Централизирания архив на Комисията по досиетата, които са включени в представения на вашето внимание сборник, основно са от Служебния архив на МВР (АКРДОПБГДСРСБНА – М) от фондовете на: Секретариата на МВР (ф. 1); Второ главно управление на ДС (Контраразузнаване, ф. 2); Трето управление на ДС (Военно контраразузнаване, по структурата от 1963 г., ф. 3); Първи отдел на ДС (Следствен, ф. 6); поделение „Въдворяване и изселване“ (ф. 12); Трето управление на ДС, (Секретно-политическо за борба с контрареволюцията, по структурата до 1963 г., ф. 13); Колекция „Трудововъзпитателни общежития“ и колекция „Изселване“ (ф. 23).

За съставянето на сборника бяха прегледани над 500 архивни единици. Първоначално бяха подбрани 2500 страници архивни материали, които в последствие бяха значително редуцирани.

Почти 50% от документите (като бройка, а не като обем) представляват справки, информации и специални съобщения, съобразно профила на архива на Комисията.

Най-общо документите от Централизирания архив, които са включени в сборника, могат да бъдат разгледани в два големи проблемни кръга, а именно: българските служби за сигурност в контекста на промените на властта след 1953 г. и преследването по политически причини.

В първия тематичен кръг е разгледано отражението, което дават значими събития като ХХ конгрес на КПСС, Априлския пленум, революцията в Унгария и ХХІІ конгрес на КПСС върху българския репресивен апарат. Протоколите от срещите на министъра на вътрешните работи с актива на МВР и ДС във връзка с тези събития ни представят настроенията във вътрешното министерство и объркването сред редовите (а и сред част от вишестоящите) работници от системата, следствие от зададените нови параметри. Въпросите, които са отправени към ръководството на Министерството и лично към министъра през 1956 г. показват, че действително има да се извърши голяма, най-вече чисто пропагандна работа по ликвидирането на „култа към личността“. Шест години по-късно, след Ноемврийския пленум, явно необходимото е сторено, за да няма неудобни питания и вътрешният министър Цанков да заяви: „Въпроси за отговори не са дадени много, само три-четири въпроса, което показва, че или всичко е ясно, или не смеят другарите да задават въпроси. Някои си викат „Що ми трябва да си взимам белята?“ Цанков си обяснява ситуацията с това, че всички са осъзнали кой е правият път и не е необходимо да им се припомня. Част от подбраните документи отразяват и промените в системата за сигурност, с оглед на нарасналите задачи на службите.

Основният извод, който се налага, е, че вътрешното министерство и службите следват безпрекословно линията, зададена им от ПБ на ЦК на БКП, което присъства в декларативен вид в повечето документи.

Другият голям проблемен кръг засяга най-общо политическото преследване и от своя страна се подразделя на четири по-малки теми:

Реабилитацията на политически преследваните лица, отразена през призмата на репресивния апарат, обхваща периода от лятото на 1953 г. до навлизането на съветските танкове в Унгария. Със заповед на Георги Цанков от 19 септември 1953 г. в страната са закрити 11 затвора и ТВО Белене. Във въпросния документ между другото се казва: „В бъдеще въдворяване, както бе практиката досега няма да се извършва, и всички провинили се вражески и други престъпни елементи трябва да се предават на съответните съдебни органи и наказват съгласно законите в нашата страна.“

На 29 април 1954 г. е премахнат изселническият режим за „всички изселени лица“, но с редица ограничения за връщане на старото местоживеене, отнасящи се за граничните зони и част от големите градове в страната, за които се иска специално разрешение от органите на реда.

В документите откриваме интересни статистически данни за репресираните и съответно реабилитирани лица, които са особено ценни при лицата, въдворени за контрареволюционни престъпления.

Революцията в Унгария и усложнената външнополитическа обстановка поставят началото на новия цикъл от насилие. Документите от този дял демонстрират работата на машината за репресии, която действа така, сякаш никога не е спирала. Показателни са думите на първия секретар на ЦК, Тодор Живков, който на 5 ноември 1956 г., припомняйки ролята на ДС и милицията, казва пред работниците от службите: „Оръжието е дадено на служителите на органите на милицията и ДС, за да действат с него непоколебимо срещу всеки контрареволюционен опит. Милицията и органите на ДС не са апостол Павел и [за] всички кучета, които се опитат да хапят – тоягата.“

Системното подновяване на репресиите преминава през нови изселнически вълни и въдворяване в Белене (отворено отново на 22 декември 1956 г. със заповед на зам.-министър Апостол Колчев) и достига връхната си точка със създаването на лагера край Ловеч. Документ № 79 от сборника: Докладна записка от министър Георги Цанков до ПБ на ЦК на БКП за въдворените в ТВО съгласно Указ № 468 от 4 декември 1956 г., е любопитен с това, че в него прозира зараждането на идеята за трудова група „Слънчев бряг“ край Ловеч. В докладната се говори, че освобождаването на лицата от ТВО дава положително политическо отражение и демонстрира силата на народната власт, но: „Наред с това имаше, и сега има, твърде много изказвания, че ТВО беше една подходяща мярка за непоправимите криминални престъпници, злостни хулигани, професионални пияници, побойници, развратници и скандалджии.” Този текст е добавен на ръка в проекта на документа вероятно с единствената цел да оправдае от името на „редица граждани” необходимостта от съществуването на ТВО под формата на „принудителен тежък физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни”.

Особен интерес представляват документите, отложени от следенето на хората, без значение дали са комунисти, безпартийни или всякакъв вид вражески елементи. В тях ясно личи както объркването сред хората, породено от новата пропагандна реалност, така и вярата в скорошна промяна при едно изостряне на външнополитическата обстановка и започване на нова голяма война. Също така се открива и една тъжна тенденция, а именно, че оцелелите след българския ГУЛАГ представители на т. нар. бивша опозиция предпочитат да си гледат здравето. За тях, както и за цялото българско общество, политиката отдавна се е превърнала в един вид домашно занимание.

Мнозина са тези, които не могат да приемат новата подредба на нещата. Независимо от всичко, за тях Сталин продължава да е идеализиран образ. Цяло едно поколение е израснало без да познава друг лидер. Милиони хора никога не са го виждали с очите си, но той е неизменна част от техния живот. Опитите на Хрушчов да разбие тази им представа и да я изтрие от сърцата и умовете им, го правят да изглежда като озлобен ученик, който се опитва да се мери с учителя си, или както казва един офицер: „Когато Хрушчов направи колкото Сталин, тогава ще го обичам“.

Десталинизацита в културата: нов курс или само визията да се попроменим

Изказване на Галя Пиндикова по документите от ДАА

   Когато е повикан в Москва, Червенков е предупреден да скъса с теорията и практиката на култа към личността. Както сам твърди, там е обяснил, че не е отишъл докрай, защото не разбирал дълбочината на въпроса. А на  Априлския пленум на 6 април 1956 г., който трябва да сложи край на старата, ретроградна култовска система и нейните методи и да започне ново, “априлско” летоброене, промрънква :”Аз бях убеден, че постъпвам правилно, така разбирах работата в интерес на партията. Моята вина, бедата ми по-скоро е в това, че честно и искрено имах дълбоко убеждение за правилността от гледна точка именно на партийните интереси, да утвърждавам своя култ”. Сякаш някаква детска невинност и наивност от устата на онзи, който между 1950  и 56 г. е  два пъти министър-председатели е един от най-жестоките хора в държавата, сложил началото и на лагерите.

Въпросът тогава е: дали това да е нов курс или само визията да се попромени?

Лично за мен този процес и това десетилетие прилича на куфар с двойно дъно. Куфар, защото нещата са в едно затворено пространство, в самата партия, и то на нейния връх, а дъната са две, защото в демагогията е двойствеността: от една страна е говоренето и официалните партийни документи от конгреси и пленуми, решения и постановления за скъсване със старото, фразеология, а от друга страна е обратното,  това, което всъщност се случва. Ситуацията в Съветския Съюз, където сталинските извращения и формулата “Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем” и така няколко милиона пъти, продължава близо 2 десетилетия, включително и една жестока война. Как става така, че  у нас са минали само няколко години от преврата на 9 септ., но вече са натрупани толкова и такива отклонения, които изискват курсът да бъде сменен.

Така или иначе, проблеми  социалистическото строителство има достатъчно - политически, икономически и идеологически.

Какво се случва в културата? В сборника място са намерили едва 40 документа, маркиращи процесите в духовната област. Напълно недостатъчни са те, не пропускайки, че културата, като основен помощник на идеологията е имала своето немаловажно място в обществения живот на България.

В сборника публикуваме документи предимно за писателите, не само защото писаното остава. Процесите най-ярко и отгласно протичат именно там, а и те са най-обгрижваната  и изкъсо наблюдавана част от интелигенцията. Публикуваните документи са от Централния държавен архив – ф. 357Б – Първична партийна организация на Съюза на българските писатели, ф. 550 – Съюз на българските писатели, ф. 1Б – ЦК на БКП, както и от ДА – София. Вече 20 години документите от бившия Централен партиен архив  са напълно достъпни, въпросът е колко са желаещите да ги прочетат

Изследвайки документите и опитвайки се да сглобя картината, съм по-склонна да твърдя, че десталинизацията като едно “харакири” само на пръв поглед изглежда рискована. И как да е другояче, ако предположим, че тогавашното партийно и държавно ръководство  самó предприема завой в собствения си курс. Така партията сама поставя под съмнение достойнствата на модела, който следва.

     Но от друга страна пък, тази самокритичност дълбоко в себе си ще се окаже изпреварващ удар срещу евентуалната атака към системата, и по този начин номенклатурата ще се самоокопае и стабилизира. Ръководната роля на партията се укрепява, както за разгром на вътрешнопартийните врагове и контролиране процесите на либерализация, така е и възможност за саморазправа с евентуалните прояви на реформаторство.

И ето ви я тази двойственост!

За да се ориентираме в обстановката, ще припомня  два знакови “случая”, предхождащи занимаващия ни тук период. Те и двата доста разжужават кошера.

 През 1951 г. е  „случаят” – Жендов, а на другата година “случаят”  „Тютюн”. Един от водещите художници Александър Жендов публично е заклеймен за формализъм (тази дума най-често се среща в документите), обявен е за крайно опасен партиен и народен враг, оглавил антипартийна група в СБХ, съзнателно и тенденциозно вършил „разложителна дейност” сред художниците, поставял над съветското изкуство западноевропейския модернизъм,. Изключен от БКП, след две години умира в пълна нищета и забрава. Богомил Райнов е основният активист в унищожаването на  Жендов,

Месеци след това погром връхлита и писателския съюз. Тук инквизиторът е Пантелей Зарев, който в качеството му на вътрешен рецензент громи новопоявилия се роман на Димитър Димов “Тютюн”. Стига се дотам, че след рязката намеса на В. Червенков с публикуването на статията “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици” във в. “Работническо дело”, която от една страна защитава романа, но деформира карикатурно смисъла му, настъпва смешното преображение на най-мощния критик на романа. На събрание на ППО Зарев с хленч поръсва главата си с пепел: “Недооцених качествата на романа "Тютюн", когато се дискутираше върху него. Неправилно подходих върху партийната политика, от гледище на това не вземах предвид в оценката си това какво е бил авторът преди и какво е постигнал с романа си "Тютюн"; Проявих лекомислие и не разбрах писмото на др. Червенков”.

Тези двамата, Райнов и Зарев,  са изпълнителите на командите на идеолозите от ЦК и на първо място – лично на Червенков. Съвсем скоро той, палачът става жертва.

Смутът сред интелигенцията е страхотен, официално, по документи е заклеймен култа във всичките му форми, но в същото време сигналите от идеологическия отдел на лица като Митко Григоров, Венелин Коцев, Начо Папазов са брутални – директно набъркване в работата на творческите съюзи, писане на уводни и критични статии от самия Вълко Червенков, кадруване в издателства, редакции, наказания, уволнения. За тях е епиграмата на Радой:

Кажат му да размразява,

Той надълго се прозява...

Кажат ли му да затяга,

Той запретва се веднага...

   Като предвестник на промени е приета изложбата на полския плакат в края на 1954 г. Макар и останала само няколко дни тя се оказва шок, сравнявайки показаното в нея с онова, което виждат софиянци по същото време на изложбата на българския плакат. Разликата е смазваща.

На ОХИ 57 надеждите за нещо ново са попарени. От високо се намесва Димитър Остоич, тогава работещ в отдел НОИ на ЦК, афиширайки верността си към новия курс със заплахи и остра реч, той поставя по местата им кривналите от пътя. Именно Остоич, окрилен от 7 к-с на БКП, една година по-късно ще се саморазправя с нетрадиционния литературен критик Борис Делчев, който си позволява да критикува „значителни тематични произведения”, с прекрасния живописец Бенчо Обрешков, който дава интервю за полско културно списание, от което чуждестранната публика ще разбере, че платната на този забележителен живописец са стигнали до Париж, Америка, Лондон  и Израел, но в родната му България дори самостоятелна изложба не може да направи. Като „опасни явления” Остоич определя изложбата на Ненко Балкански през януари 1958 г., композицията  на самобитния пловдивски живописец Анастас Стайков „Мома се с рода прощава”, както и изложбата на съвременната полска живопис.

Чрез разгрома над романа „Тютюн”очакванията са българската литература да бъде идеологически опитомена. Димов е принуден да напише  “другия “Тютюн”. "Другото" в случая е обратно на адекватното.  Както става и с изпреварващи времето си неоспорими художествени произведения в следващите десетилетия на социализма, системата ще се заеме не толкова с корекции на резултата, колкото с промяна на условието. По този начин "другите" творби стават "наши".

“Случаят “Тютюн” трябва да се разглежда като начало на нов етап в организацията на литературния живот в България, поставен окончателно под партийно ръководство.

Тогава никой не е могъл да знае, че “преднамереното литературно убийство” всъщност ще даде “вечен живот” на този български роман, преведен и четен в цял свят.

Едва ли на някой от функционерите е минало през акъла, че книгите, с които воюват остават, а тези, който биват обласкавани с идеологическа любов, си отиват в забвение.
Къде са днес книгите на един от най-„успешните” писатели на онова време Камен Калчев, който в качеството си на партиен секретар на ППО е специалистът по всичко. На всички обсъждания на годишните продукции на писателския съюз – поезия, белетристика, критика, детска литература, в срещите – най-регулярни със състава на ЦКи лично на Първия, в заседанията на ППО се леят стотици, бих казал хиляди страници с “оценки - присъди”, тоз такъв, онзи инакъв. От по-младите някой чувал ли е Камен Калчев или Славчо Васев, или

Такава е съдбата на „злополучните критици” в нашата литература, те печелят винаги настоящето и губят бъдещето.
Справедливо е все пак  да кажем, че след Априлския пленум в ПО на творческите съюзи се надигат гласове срещу опекунството на ЦК. На събрание по случай Деня на печата в СБЖ  се изказват, че не бива повече ЦК да дава указания на журналистите, че «вестниците трябва да се превърнат в трибуна на свободни дискусии, че печатът е на народа, а не на ЦК». А писателите комунисти в СБП, все участници било във втората фаза на войната, било в партизантските отряди, или политзатворници, сред които  Л. Стоянов, Мл. Исаев, К. Зидаров, Е. Манов, Гочо Гочев, Давид Овадия и др. искат писателите да стоят далеко от политиката, за да могат  да отразяват вярно действителността.

 “Размразяването” сред писателите е неравен и доста продължителен процес. И той не е никак масов. Негови носители са само отделни писатели, ярки творци и смели индивидуалности, които са такива “саморазмразяващи се” просто, защото са такива. Така или иначе, у повечето хора, а защо не  и творци страхът и политическото угодничество са по-силни от жаждата за свободно слово, от потребността за счупване на духовните пранги, както и от естествената необходимост интелигенцията да е носител на новите, неретроградни идеи и творчески пориви. Припяването в идеологичната гама на властта е къде-къде по-безопасно и уютно. Творци като Радой Ралин, Борис Делчев, Емил Манов, Пенчо Данчев, Христо Ганев,  Валери Петров, Гочо Гочев и още няколко, всички до един комунисти, са не просто необходимата опозиция на мракобесието и казионността на Георги Караславов, Христо Радевски, Тодор Павлов, Андрей Гуляшки, Лозан Стрелков и по-младите тогава резоньори Павел Матев, Лиляна Стефанова, Богомил Райнов който прехвърча ту тук, ту там, не!, те изтърпяват и носят достойно  дамгите  от многогодишните преследвания, получават партийни наказания и са обекти на безброй пленуми, срещи, обсъждания . Творбите им остават зазидани в чекмеджетата на редакторите.

Поетите, най-чупливата и крехка част от пишещите,  от т. нар.  “Априлско поколение” – поредният  клиширан и дълбоко неверен израз за група поети са нееднозначни и като поведение,  и като творческа и лична съдба. От по-сетнешния член на ЦК на БКП и председател на писателския съюз Любомир Левчев,  любимец на първата фамилия в държавата, от заместник-председателя на Държавния съвет и също така милуван от Живков, поставен лично от него на трона на Съюза Георги Джагаров, Никола Инджов, Владимир Башев, Петър Караангов, Дамян Дамянов, през Стефан Цанев, който избира вътрешната емиграция и години наред неговите стихове остават неотпечатани, до напълно невписалия се в партийните канони и съюзен живот, предизвикващ десетилетия наред изтръпване само при споменаване на името му, непубликуван над 20 години Константин Павлов. Последните  двама, в “размразителната” 1963 г. не са приети дори за кандидат-членове на СБП. Тежки партийни наказания отнасят Пенчо Данчев и Емил Манов, въпреки сериозния актив от годините на антифашистката съпротива. Последният изказал се против решенията на Априлския пленум , той публично одобрява възгледите на писателите и техните критични бележки и поведение след пленума. Двамата трябва да чакат до 1963 г., за да получат снемане на наказанието.

През 1960 г. все пак излизат “Сатирите” на Константин Павлов и “Безопасни игли. Епиграми” на Радой Ралин. През 61 – спектакълът “Когато розите танцуват” на Валери Петров в Сатиричния театър. Пак там, през 62 г. се появява спектакъла “Импровизация” от Валери Петров и Радой Ралин. Остра критика на партийната върхушка, за двете години, в които се играе тя се оказва фокус на недоволството и почти единствен пример за невероятната професионална солидарност на актьорите, участващи в него, които са единни в защитата на спектакъла и жилаво реагират на всяко нападение срещу тях като в движение преработват цели сцени и вмъкват  още по-драстични епизоди.Още докато се пишат материалите за "Импровизация", Радой Ралин пуска в ход известната и показателна епиграма: "Зайчето Валери пише и трепери."

През март 1961 г. се открива Първата обща изложба на младите художници. – Георги Баев, Владимир Гоев, Иван Филчев, Мария Столарова, Димитър Киров, Светлин Русев Енчо Пиронков, Йони Левиев и др. Събитието е уникално и повдига духа и страстите на цялата софийска художествена общественост. Дори великият инквизитор Богомил Райнов е подбрал най-ведрите, оптимистични и пролетно цветни думи за откриване на това събитие. Карикатуристът Велин Андреев коментира изложбата с шарж на Райнов, който застанал пред картини от младежката изложба разсъждава: Не се шегуват тези млади хора! Преждевременно докараха пролетта! И когато пловдивската много силна група на художниците е нападната и обвинена във формализъм и “бягство от съвременната тема”, наперено и със самочувствие Йони Левиев отговаря на критиците: “Аз съм се учил от Ренато Гутузо!” В крайна сметка младите бг художници са  поощрени в усилията си да създават изкуство, отговарящо на светоусещането и вкуса на съвременния човек.

Това са някои от жилавите дръвчета, пуснали макар и крехки корени в градината на “новата” българска култура. Твърде скоро обаче тези крехки фиданки са попарени от смразяващата реч или по-правилно сеч на Живков през април 1963 г., с която всички творци на писаното слово, прескочили формализма и догматизма са разгромени с най-тежки обвинения.  Ехото от речта на Гръмовержеца заглъхва злокобно: Спектакълът “Импровизация” е спрян. При писателите: Невена Стефанова е обвинена в упадъчност, Цветан Стоянов – в некомпетентност. „Литературни новини” е ликвидиран, уволнени са редактори в „Наша родина", „Младеж" и „Родна реч". Сняг затрупва дори  и „Наука и техника за младежта" заради прекаленото възхваляване на западната технология. От там е изгонен Димитър Инкьов, автор на криминална фантастика („Скок през вековете"), издадена първо на немски. Когато научава, че му се готви уволнение по лично разпореждане на Живков, Радевски произнася крилатата фраза: „Секретарите идват и си отиват, поетите остават”. Емиграцията се оказва спасителен пояс за търсещите свобода за творчеството си. В Германия намира убежище философът Асен Игнатов. Цветан Тодоров и Юлия Кръстева заминават за Париж, Цветан Марангозов – за ГФР, емигрират Димитър Статков и Атанас Славов. Георги Марков намира и свободата, и смъртта си в чужбина. Самоубива се бавно със съмнителен коняк твърде талантливият критик и есеист Цветан Стоянов, Минко Николов предпочита по-бързото разделяне със света чрез прерязване на вените. Лазар Цвятков, блестящ критик, е тикнат в затвора за създаване на канал за дисидентска руска литература. Владимир Башев загива в нелепа катастрофа.

И в киното отношението е двулично: официално – творците са ценени, но в същото време идеолозите са нащрек, готови да свалят сценарий или филм, ако не е по калъпите им. Кинаджиите са с особена артистичност, чувствителност и критичен поглед към действителността. Затова и те не успяват да спечелят докрай доверието на партийните управляващи и подозрението към тях за нездравост в идеите остава през десетилетието. Киното е масово, лесносмилаемо изкуство и е директен път към формиране на масов възглед.

Затова за десетилетия във фризера замразени остават филми, създадени през: 57 г. – “Животът си тече тихо” по сценария “Партизани” на Христо Ганев, отхвърлен  и след 3 десетилетия съвсем набързо показан през 1988 г.; 58 г.- “На малкия остров” – Рангел Вълчанов, показан за малко; 61 г. - “А бяхме млади” – Бинка Желязкова, също показан, но набързо и прибран, докато не получава “Златен медал” на Московския кинофестивал; 65 г. – “Понеделник сутрин” на Пискови, с официална премиера през 1988 г. Вярно е, че голямата като идеи и изпълнение творба не би трябвало да е подвластна на времето, но веднъж извадена от контекста на времето, тя губи от

остротата, рефлективността и топлия пулс на момента, в който е създадена. Тези закъснели премиери дори могат да бъдат наречени “нови погребения”. Технически остарели, без разгласа, в празни салони, от 2 часа след обед, те наистина повтарят тъжната си участ от годината на спирането им.

Тук най-ярко се открояват имената на най-удряната кинематографична двойка – Бинка Желязкова и Христо Ганев. Той, най-младият партизанин в бригадата “Чавдар”, тя, предана ремсистка и чест гостенин в полицията, формират творческия тандем с най-много спирани сценарии и филми. Високоморални, честни, верни на чистите идеали, които са ги формирали като антифашисти, те запазват устойчивост в поведението си и в годините на демокрацията с “крещящото “ си мълчание. Тяхното поведение е плесница за несъстоялия се пропагандиран нов живот. Филмите, които правят: Животът си тече

тихо, Привързаният балон, А бяхме млади, Последна дума, Басейнът, Голямото нощно къпане, Нощем по покривите – средно по един филм на десетилетие са ….срещу моралното загниване, самозабравянето, оеснафяването, загубването на нравствения коректив. Въпреки тези заглавия, те не получават възможността да работят нормално, да видят резултатите от творческия си труд на екран, в голям киносалон или на представителен кинофестивал.

Ще завърша със стихотворение на Стефан Цанев:

Късен сняг, защо дойде?
Сам знаеш колко напразно е това, няма
да измениш хода на нещата,
пролетта ще дойде въпреки тебе.
Жалко само
за най-дръзките растения.

Тези, които първи се разлистиха, няма да цъфнат.
Тези, които първи цъфнаха, няма да родят плод.

Но най-страшното е,
че онези,
които ще цъфнат след това и ще родят -
няма да знаят или ще забравят
кой е виновен
и ще кажат с упрек или с презрение
на най-дръзките:
- Защо сте голи?
- Защо сте ялови?
За това си мисля, късен сняг, и ми е тъжно.

Годината е 1965. Крехката пролет е отминала.

Повече по темата:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/novini/novini_i_s_bitiya/destalinizaciyata_dilemata_na_edno_protivorechivo_desetiletie_1953_1964

http://news.ibox.bg/news/id_498223345

http://desebg.com/2011-01-06-11-45-58/1759-2014-03-18-16-51-12

http://desebg.com/2011-01-12-14-11-34/1762-2014-03-20-08-37-50

 http://desebg.com/2011-01-06-11-45-58/1765-2014-03-21-09-53-12

http://bnr.bg/sofia/post/100259902/chasyt-na-klio-1953-1964-destalinizaciyata---dilemata-na-edno-protivorechivo-desetiletie

http://bnr.bg/hristobotev/post/100378889